На прага на лудостта

Лина

   Събудих се преди Шиумин и лениво отлепила мигли, погледнах из зад гърба му. В стаята вече беше проникнала утринната светлина, а свежия вятър лекичко покачваше завеската. Из целия замък не се чуваха никакви звуци и аз, стараеща се да не вдигам шум, излязох изпод топлото одеяло, престъпвайки боса по хладния под. Но стигаше да достигна до леглото, когато вратата със скърцане се приотвори и в образуваната тясна празнина видях мрачното лице на Чен.

     -Аааа! - завиках аз, подскочила и болно се сблъсках с някого в челото. 

     -Лина? - видяла над себе си обезпокоения Шиумин, търкащ мястото на удара, аз втрещено приотворих уста и с грохот се изтърколих от дивана. 

   Какъв кошмар! Да не би Чен вече и в сънищата да ме преследва?! Опитах се да възстановя дишането си, но вместо това само се свих в болезнено кълбо, притискайки коленете към гърдите.     -Първоначално ме вълнуваше въпроса какво си забравила на дивана ми. Но сега повече ме интересува какво става с теб? Страшен сън ли сънува? Лина? - недочакал отговор, Шиумин скочи на пода и  ме разтресе за раменете.

   Аз накъсано дишах, давейки се с прохладния въздух и безпощадно си търках очите, сякаш се опитвах заедно с тях да изтъркам и спомените, свързани с Чен. Но възможно ли е това, при условие че живеем в един дом, виждаме се всеки ден и той има стотици способи да повтори отново деянието си.

     -Лина, лошо ли ти е? - не на шега се стресна ангела и крилата зад гърба му развълнувано се изправиха.

     -Страхувам се! - издишах, не забелязваща бягащите по бузите ми сълзи.

   Дочула скърцането на отваряща се врата, лудо запищях и се опитах да избягам в банята, но Шиумин навреме ме хвана и притисна към себе си, не давайки и ръка да помръдна.

     -Успокой се, това е течението! - твърдо произнесе той, когато го ударих с петата си в коляното. - Какво се е случило с теб?!

   Момчето ме накара да седна на дивана и решително се отправи към приотворената врата. Махнала падналата по лицето коса, аз веднага болезнено се намръщих и се хвърлих след него, с мъртва хватка хващаща се за раменете му.

     -Не си отивай! Не ме оставяй! - плачех аз, окончателно загубила ума.

     -Само ще отида за Лей! Той ще ти помогне! - опита се да се измъкне ангела, но осъзнал, че нищо няма да му се получи, ме хвана в ръцете си и ме помъкна след себе си.

   Не помня как вървяхме по безкрайните коридори на замъка - прекалено бързо въртях глава, опасявайки се да не изпусна приближаването на врага и се успокоих едва, когато ме посадиха на кушетката в кабинета на Лей. Ангелът без излишни въпроси изля в мен чаша с някаква воняща течност и приседна до мен, покривайки дланта ми със своята.

     -Какво става с вас? - Лей недоверчиво се взря в Шиумин, облечен само в слипове и загрижено прикри гърдите ми с разкопчалата се от резките телодвижения нощница.

     -Само ако знаех. - въздъхна ангела, уморено търкащ с ръце лицето си. - Тя помоли да остане за нощта, а на сутринта се събудих от викове - Лина бе успяла да се премести при мен на дивана и струва ми се, й се присъни лош сън. 

   Лей ми хвърли изучаващ поглед, но на мен ми беше все едно - пука ми, че изглеждам странно, полугола, разчорлена, с мокри бузи. Тресях се с цяло тяло, понякога скърцайки със зъби и силно стисках ръката на ангела, сякаш се опитвах да му счупя костите.

     -Какво става? - в кабинета влезе Крис, по пътя закопчаващ ризата си.

   Явно той също бе чул виковете ми и сега мрачно разглеждаше събраната компания, очаквайки обяснения.

     -Лина е получила пристъп, каква е причината за него все още не знаем. - вдигна рамене Лей.- Може да се е затъжила по дома и родителите си? Или просто не докрай е приела новата си роля.

   Крис безцеремонно избута ангелите от кабинета и заповядал никой да не влиза без разрешение, приседна до мен на кушетката. Спокойно хванал ме за ръката, той леко я стисна и я приближи до устните си, нежно целувайки я. Треперенето полека утихна, само сълзите продължаваха да капят, опарвайки кожата с горещи линии.

     -Лина, ти не си обикновено момиче и даже не си обикновен ангел. Ти си нашата Избрана и ние сме отговорни за теб - гласа на Крис беше твърд като никога и ми вселяваше увереност. - Ако нещо те притеснява или се боиш от нещо, то винаги можеш да дойдеш и да ми разкажеш. До твоето пристигане, аз бях главния в Ада. Но всичко, което правех през това време, беше да пазя трона за теб и съм готов да преклоня пред теб колене, а ако има нужда и живота си да отдам!

     -Крис - заплаках, но ангела властно вдигна длан, карайки ме да замълча.

     -Ти специално си била избрана от Небесата, за да върнеш равновесието в света на мъртвите и живите. Ако победи Рая, то ние ще бъдем унищожени. И работата даже не е в това, че ние ще умрем. Земята също ще умре, понеже седем ангела няма да се справят с течението на живота и милионите хора. Светът се нуждае от Ад и Рай. Така е било замислено изначално и ние нямаме правото да променяме нещата. Лина, моля те, бъди силна. А ако ти стане тежко, то винаги ще можеш да прехвърлиш товара на нашите рамене.

   Подтикната от духовен импулс, аз увиснах на шията на Крис, заврях лице в ризата му и се разридах. Но вече не толкова от страх, колкото от облекчение. Да, засега не можех да кажа на ангелите цялата истина, а то бе неизвестно какво можеше да предприеме Чен, но вече вярвах че зад гърба си имам петима ангели, готови да се притекат на помощ. А с тях съм непобедима!

   Когато с Крис напуснахме кабинета, всички жители на замъка развълнувано се мотаеха в коридора, хвърляйки си кратки фрази. Чен също се намираше тук и беше най-невъзмутимия от цялата компания. Измерил ме със студен поглед, той заби зъби в ябълка и бавно притвори мигли.

     -Лина, как си? - подскочи към мен Лухан, непонятно защо похлопал ме по бузите.

     -Всичко е наред! - аз сърдито се отскубнах и бутнах ангела за рамото - виждате ли, ръце на избраната решил да пуска.

     -Сестричке, така се изплаших! - Тао развълнувано ме стисна в прегръдката си и предложи да ме изпрати до стаята. 

     -Демониците вече са тук и украсяват залата - дочух зад себе си вопъла на Лухан и съгласно кимнах, обещавайки, че скоро ще сляза.

 

***

   Бях щастлива да разбера, че в Ада, освен ангелите, имаше и други жители. Между другото, демониците се оказаха дяволски красиви жени с буен нрав. Всички до една бяха чернокоси и с кафяви очи. Стройни тела, дълги крака, плоски коремчета, големи гърди - просто мечтата на всеки мъж. Впрочем демониците с красотата си не се превъзнасяха и при вида ми, покорно ми се кланяха, готови да изпълнят всеки каприз. Отначало аз малко се шашнах от такова обръщение, но скоро се смирих, само помолила да не падат на колене всеки път, когато се появявах в полезрението им. 

   Седем демоници през целия ден не се отделяха от мен и на крачка, помагайки да приготвя обяда, да украся залата, където щеше да се проведе бала, а една даже поиска да ми направи прическа. И докато седях на стола, с идеално изправен гръб, момичето ми заплиташе дългата коса, едновременно разказвайки за жителите на ада.

     -Имаме дяволчета - късокраки и космати. Болшинството от тях охраняват Ада на границата с Рая, не позволявайки на Светлите да се прехвърлят на наша страна. Понякога устройват кратки излизания в Рая, за да откраднат ябълки от разкошната им градина. Но, знаеш ли, Светлите си имат защитници... Дяволчетата са дребни пакостници, вечно ни се лепят, но никога не им се получава - хихикаше Марго, заплитаща в косата копринена лента. - А още имаме демони - сурови двуметрови генерали, главнокомандващи армията на Ада. В общи линии армиите ни се състоят от дяволчета. Има в допълнение и няколко дракона - но те са невероятно мързеливи и за да ги изкараш от пещерите им ни се налага да прибягваме до груба сила и понякога даже до взривоопасни вещества. И накрая - бесовете. Те са големците и мозъка на Ада. Именно те се занимават с нашето благоустройство, по техни проекти е построен този замък, те помагат да се разработват нови лекарства и оръжия. А още те са ужасни сноби и маниаци, живеят много богато и се гордеят с това, че в случай на нужда, Крис идва именно при тях за помощ. 

     -И всички те утре ще бъдат тук? - ужасих се аз, мислено вече обрисувала си всичките тези "красавци".

     -Да, те искат да видят своята кралица! - възкликна Марго, внимателно забождайки фиби в косата ми.

   Неочаквано тя се наклони прекалено низко и внимателно подуши, моментално сменяйки се в лице. Аз предпазливо се вгледах в демоницата, но тя веднага се изправи, изплашено пребледняла.

     -Какво има? - строго попитах, очаквайки обяснения.

     -Моля да ме простите, това не е моя работа! - Марго падна на колене и веднага привлече вниманието на още две демоници, намиращи се в края на залата.

   Изкопирала любимия жест на Крис, аз властно вдигнах длан, мълчаливо им заповядвайки да си останат по местата и вдигнах от пода Марго, помагайки й да си изтупа кожените панталони, сега оцапани в прах.

     -Говори, не се страхувай. Все пак няма да заповядам да те убият - усмихнах се, машинално поправяйки новата прическа.

     -Ами, просто от вас мирише на мъж.

     -Е? - изумих се, поднасяйки ръка към носа си и помирисваща.

     -Тази миризма не е материална, не е възможно да се долови. -заклати глава демоницата. - Аз го усетих на умствено ниво. Просто вие цялата - от краката до краищата на ушите - миришете на мъж. Един. И тази миризма е толкова силна, че едва не се задуших.

     -Почакай, Марго... - обърках се аз.

     -Той ви е овладял против волята ви? - досети се момичето. - Такава непоносима миризма се появява само в резултат на насилие.

     -И на какво мириша? - хладно се усмихнах, помислила, че скоро пак ще трябва да избягам в кабинета на Лей за чудодейната отвара, успокояваща нервите.

     -Гнилоч. - спокойно отвърна демоницата, внимателно загледала се в очите ми. - Простете, аз не трябва да се намесвам в това и на никого няма да кажа.

     -Бъди добра, още повече, че всичко което каза, бяха глупости. - отрязах аз, канеща се да напусна залата.

     -Никога не му показвайте страха си, даже ако краката ви се подкосяват от ужас. - дочух зад себе си и рязко се обърнах, но Марго, притиснала ръце към гърдите си, вече се бе скрила зад вратата.